неделя, 11 октомври 2015 г.

Чудовището

     

На Явор Цанев

     Всичко започна докато още живеехме в Хафелд.
     Помня един период, в който с малкия ми брат Едмунд постоянно се оплаквахме от главоболия, а всъщност главите не толкова ни боляха, колкото усещахме, че в тях или с тях става нещо странно. Сега си мисля, че Чудовището е влизало поред и в мен, и в Едмунд, за да разбере кой ще е по-подходящият. Ние с него много си приличахме, въпреки разликата във възрастта. Заедно се разболяхме и от детската шарка, от която аз оцелях, а той умря. Питам се дали Чудовището не е станало причина за смъртта му, след като е разбрало, че аз ще съм по-добър за целите му от Едмунд. И дали другите две момчета на мама не са умрели по същата причина.
     Разбира се, по онова време децата умираха често. И все пак факт е, че на десет години аз останах единственото момче в семейството. Има и нещо друго. Мама сякаш винаги искаше  да ми сподели нещо страшно и смущаващо. Може би свързано с кръвосмешението в рода ни. А може би и не само с него. Всичките й пет братя също са умрели много малки, сякаш някаква сила е премахвала умишлено цялото мъжко потомство, носещо кръвта на дядо й Йохан Непомук, за да остане накрая само един.
      Мисля, че в Леондинг Чудовището започна да ме завладява окончателно. Тогава  бях достатъчно голям, за да разбера, че с мен става нещо необичайно. Да, с Едмунд понякога си говорехме за тези неща – странните сънища, провалите в паметта. Но и двамата бяхме деца, а децата нямат понятията на възрастните за нещата. Ние дори не знаехме думите, с които да наречем това, за да го споделим с мама или с баща ни.
     След смъртта на Едмунд започнаха да ми се губят първо минути, после часове и понякога почти цели дни – нещо, което дотогава не се беше случвало. Чудовището свикваше с моята кожа, наместваше се по някакъв начин в мен – така бих го нарекъл сега. Не трябваше да съм особено досетлив, за да забележа, че в присъствието на жените и момичетата в семейството – мама, леля Йохана, Ангела и малката Паула – Чудовището винаги се отдръпваше или най-малкото влиянието му доста отслабваше и тогава можех да бъда себе си; не се съмнявах, че пак е в мен, но просто не можеше да ме завземе целия. Отдалечах ли се от тях, то отново се завръщаше. Това „отдалечаване” имаше почти постоянно изражение в разстояние, но беше различно за всяка от тях – мама успяваше да го прогони дори и когато бях на почти два километра от нея, следващата най-силна беше Паула (при това разстоянието се увеличаваше, колкото по-голяма ставаше тя), след нея беше леля Йохана, а при Ангела беше най-слабо.
    Нежеланието ми ходя на училище, „белодробната болест”, от която се разболях, когато трябваше да се преместя да уча в Щайр – всичко това беше защото исках да стоя при тях.
     Но това стана малко по-късно, след случката, за която искам сега да разкажа.
     Тогава бях на дванадесет години. Беше тиха, ясна октомврийска сутрин. Вървях както винаги по пътя към Линц, минаващ през гората. Имах една любима игра – навлизах в гората през някоя малка пътечка, представяйки си, че съм водач на отряд войници, които правят засада на минаващите по пътя врагове и скрит зад някой храст, мислено командвах мускетни залпове и кавалерийски атаки; после излизах на пътя и не след дълго отново заобикалях, вече от противоположната страна.
     Знаех къде приблизително свършва „действието” на мама и винаги пресичах тази граница със свито сърце. Понякога ставаше така, че се опомнях отново на същото място, но вече в късния следобед и вървящ в обратната посока, към Леондинг. Това значеше, че Чудовището ме е изместило за цялото време, в което съм бил на училище. Понякога си спомнях части от тези периоди на мое отсъствие, а понякога нямах никаква представа какво се е случило и какво съм правил. Докато учех в Линц, подобни случаи бяха редки, но много ме измъчваха - страхувах се, че ако някой разбере за това могат да ме пратят в лудница. След всяко свое „отсъствие” прекарвах няколко дни в очакване да науча, че съм извършил нещо лошо или неприлично. В първата си година от реалното училище на няколко пъти се връщах у дома под измислени предлози, без да пресека „границата”, но плесниците и караниците на баща ми не бяха нещо кой знае колко по-добро от липсата на спомени, а неколкократните му намеци, че съм „ненормален” ме изпълваха с ужас. Тогава вярвах, че той наистина може да ме прати в лудница, ако се усъмни в нещо. Просто нямаше друг начин. Трябваше да ходя на училище.
     Трябваше, но това не намаляваше нежеланието ми да пресичам „границата” и моята игра беше един добър повод поне с малко да отложа извървяването на последните метри.
     В самия край на „безопасната зона” от пътя се отклоняваше една пътечка, която водеше към старата кула, където често играех с връстниците си; о, беше вълшебна пътечка през старата гора, с пейка от дъбови дъски в самото си начало, покрай малко, почти пресъхващо през лятото ручейче. Пътечка, на която никога повече не стъпих.
     Аз свърнах от пътя и влязох на бегом в пътечката, размахвайки една пръчка като кавалерийска сабя. Бях безгрижен в този момент, както само децата могат да бъдат – границата почваше след около петдесет метра по пътя, но тук и сега имах малко време, което никой не можеше да ми вземе.
     И едва не налетях на Високия, който седеше на пейката. „Високия” – това е едно от имената на Один, но този не беше едноок като него. Той беше човек от плът и кръв, и все пак ужасен човек. Трябваше ми един поглед и част от секундата, за да го разбера – това беше най-ужасният човек, когото бях виждал в живота си дотогава; след това срещнах много такива, всъщност и сега съм заобиколен с тях и те винаги ме ужасяват в моментите, когато съм на себе си, но чак такъв страх никога след това не съм изпитвал.
     Страхът не идваше от външността на Високия, макар тя да беше, може да се каже, забележителна – ръстът му наистина беше огромен и дори седнал, той се извисяваше много над мен. Лицето му беше красиво, да не кажа прекрасно, с матова кожа, дълго и гладко, почти без никакви бръчки въпреки напълно бялата коса. Лице на старозаветен ангел е най-близкото сравнение, което ми идва наум. А освен това той бе облечен като католически прелат с всички атрибути на сана си освен шапката.
     Аз се заковах пред него, заливан от вълните на страха, които изтичаха от този човек плътни, почти видими. Той ми се усмихна и от тази усмивка разбрах, че отлично знае колко много ме е страх, а също че пет пари не дава за това. Какво ще правиш сега, казваше тази усмивка, докато зелените му очи спокойно ме изучаваха. Ще се напишаш ли от страх? Ще побегнеш ли?
     Мисля, че това продължи много дълго, поне минута, и в тази минута аз, ако и да не спечелих нещо, поне не загубих всичко. С Чудовището или без, всъщност бях кораво хлапе, може би повече инат, отколкото много смел, но в никой случай не и страхливец. Нямаше как да не ме е страх от него, и дума не можеше да става за това, но поне се сдържах да не побягна. Той щеше да ме настигне с два-три скока и да ми причини нещо съвсем ужасно, ако бях го сторил.
     Разбира се, щеше да е ужасно при всички положения. Но все пак се заставих да се държа така, все едно наистина просто малко неочаквано съм срещнал в гората един висш духовник. Всяко малко момче би се изненадало и постреснало от такава среща, нали така. Треперех ли? Треперех, разбира се, но поне зъбите ми не тракаха.
     Изглежда, той се съгласи да приеме тази игра, защото пак се усмихна, този път с някакво снизходително одобрение, и пръв наруши мълчанието:
     - Здравей, младежо.
     Гласът му беше силен и плътен, глас, от който ечат сводовете на църквите, макар че по-скоро бих си представил този човек в някой египетски или вавилонски храм, въпреки одеждите му и ангелското му лице.
     - Добро утро, Ваше Преосвещенство – отвърнах аз.
     - Охо – повдигна вежди той, - ето един възпитан младеж. Повечето хлапета, кой знае защо, ми викат просто „отче”.
     Изрече го тъй подигравателно, сякаш ми казваше: тези дрехи са просто маскарад, и ти го знаеш, и аз знам, че ти знаеш, но щом искаш, нека се придържаме към него.
     - Знаеш ли, младежо, аз всъщност чаках теб – продължи Високия.
     - Мен ли, Ваше Преосвещенство? – избъбрих аз.
     - О да, теб, младежо – отвърна той и се надигна от пейката, стана неправдоподобно висок, едва ли не до небето, прозиращо през короните на дърветата. – Знам, че обичаш да минаваш през това място, а знам и защо.
     И някъде отгоре Високия ми се закани шеговито с пръст.
     - Но било каквото било, ти повече няма да правиш така, нали? Ще отиваш право на училище, без да се отклоняваш, нали, младежо?
     - Казвам се... – започнах плахо аз, но той сложи едната си ръка пред устата ми, а другата отпусна на рамото ми и аз се наклоних на една страна, толкова тежка беше тази ръка.
     - Знам как се казваш – рече той, сякаш без да забелязва как се клатех и накланях от тежестта на ръката му. – Но точно сега не бива да го произнасяме. Името ти ще бъде много славно и прочуто, повярвай ми, ще гърми по целия свят. Защото ти си необикновен младеж.
     - Благодаря Ви, Ваше Преосвещенство – събрах сили да кажа аз, - но вече закъснявам за училище и...
     - О да, училището – прекъсна ме той, без да пуска рамото ми. – Вярно ли е това, което чувам, че си много добър по история?
     - Така е, много обичам историята – отвърнах, - но повече ме влече рисуването.
     - Разбира се, разбира се – кимна благосклонно Високия. Не беше обърнал никакво внимание на жалкия ми опит да се измъкна под предлог че закъснявам. – Но сега, младежо, ми се иска да те изпитам малко по история. От рисуване, знаеш ли, точно аз не разбирам кой знае колко.
     Удавник за сламка се хваща, правилно казват, и по някакъв начин последните му думи за малко прогониха най-големия ми страх. Нали навремето пеех в хора на манастира в Ламбах и понякога водех дълги разговори с абата или някой от свещениците. Не беше ли възможно това да е някой техен приятел - малко чалнат, но безобиден абат или епископ, на когото те да са разказвали за мен?
     Затова, когато той ме попита готов ли съм за въпросите, аз кимнах и се приготвих да слушам. Може би пък всичко щеше да приключи с този малко странен изпит насред гората, казах си.
     Всички тези надежди рухнаха с един замах.
     Високия се приведе към лицето ми и ме попита нещо на език, който никога не бях чувал. Аз го гледах объркан и той повтори въпроса си – всъщност досещах се, че е въпрос само по интонацията му.
     Отново мълчах и той зададе въпроса си за трети път... и тогава, изведнаж, имаше част от секундата, в която аз го разбирах... но това усещане изчезна тъй бързо, както се бе появило, а в следващия миг някой друг отговаряше вместо мен с моя глас и с думи, които ми бяха напълно непознати. Аз чувах всичко, но нищо не разбирах и не можех да се намеся по никакъв начин в разговора.
     Някои цели изречения от този разговор се врязаха в паметта ми и много години по-късно, в периодите когато бях себе си, съм разпитвал учени-лингвисти що за език е това. Повечето нищо не можеха да кажат, но двама от тях го разпознаваха като „семитски, но много стар, може би древен акадски”.
     Този, който отговаряше вместо мен, беше Чудовището. Никога преди не беше се случвало и никога след това нямаше да се случи, но сега то беше ме завзело и въпреки това аз чувах, усещах и мислех. Намирах се в „защитената” територия на мама и Високия изглежда знаеше за нея, но не беше ме извел отвъд границата, макар че много лесно би могъл да го стори. Изглежда, че точно сега трябваше да бъда и аз, и не аз – разиграваше се някакъв съдбовен акт, който щеше да заплете нишката на бъдещето ми.
     Първите въпроси, съответно и отговорите, бяха сравнително кратки. После Високия се замисли и зададе поредния си въпрос, на който Чудовището изглежда се затрудни да отговори направо. Усещах как търси нещо в мислите и паметта ми. Това се повтори няколко пъти, и беше толкова мъчително, че бях готов да му помогна да намира отговорите по-бързо, само и само това усещане да престане. Накрая, изглежда, Високия приключи с въпросите и започна някаква дълга реч. Чудовището го прекъсваше с кратки коментари или въпроси, но през повечето време мълчеше – имах чувството, че Високия го... инструктира? Дава му някакви напътствия?
     Спомням си още, че понякога съзнанието ми се изключваше, а когато се връщах, двамата мълчаха и чакаха мислите ми да се прояснят напълно, за да продължат. Явно имаха нужда от мен, като... не знам, може би като някаква светлина, на която да четат по-ясно, и макар че това е само приблизително сравнение, по-подходящо не ми идва наум.
     След поредното си „изгубване” се опомних на пътя за Линц. Слънцето се беше издигнало високо над дърветата и първо видях сенките – своята и на Високия.
     - Е, това беше всичко, младежо. Не се обръщай – чух гласа му зад гърба си. – Повече няма да се видим. Сега можеш да се прибираш у дома. Училището за днес свърши.
     Не се обърнах, това не бих направил, но бях толкова изтощен и толкова ми беше омръзнало всичко, че намерих кураж да се изсмея. Нали разбирате, вече едва ли имаше какво да губя.
     - Като гледам слънцето, тъкмо минава пладне – казах. – Не вярвам да съм бил на училище днес, Ваше не-знам-какво. А ако се върна по това време, баща ми пак ще ме пребие.
     - Няма – отвърна този звучен, прекрасен, ужасяващ глас. – Ти си болен, имаш треска. Прилошало ти е, лежал си в гората и едва си се добрал до вкъщи.
     И тогава усетих, че наистина ме втриса и съм целият потен. Не че стана от тези негови думи, просто сега го забелязвах.
     - Искам добре да запомниш какво ти казвам – продължи гласът. Високия бе инструктирал Чудовището, сега инструктираше и мен. - Ако ме послушаш, всичко ще е наред. Почти всички, които обичаш – които наистина обичаш, младежо – ще са живи и здрави. Но недей да се държиш за тях. Иначе те ще пострадат, разбираш ли ме? Те ще пострадат, без да могат всъщност да ти помогнат. Отпусни се и следвай съдбата си, слей с нея. Чакат те велики дни. И гледай колкото може по-бързо да се махнеш и от Леондинг, и от Линц. Може би рисуването е добра идея. С него наистина можеш да се измъкнеш от тук. И продължавай да четеш история и да мислиш за нея. Това е важно.
     Това е важно за нас, бяха думите, които той не произнесе. И до днес усещам как Чудовището поглъща жадно всеки исторически факт, който ми се изпречи пред очите, особено от по-новата история, въпреки морето от книги, които му поднасях през живота си. И също така то държи да знае как аз свързвам тези факти и какви изводи правя от тях. Но не и произтичащите от тях действия, да ме прости Господ, те бяха и са дело само на Чудовището.
     - Наистина обичам историята – вдигнах рамене аз. – Но колкото до рисуването, баща ми никога няма да се съгласи с това.
     Чух как той направи крачка към мен. Може би за да подчертае последните си думи.
     - Баща ти скоро няма да е пречка. И виж какво, младежо, аз наистина те обичам по някакъв начин, макар че едва ли ще го повярваш. Но ще трябва да се лишиш и от майка ти. Тя е котвата, която ще те задържа тук. Не сега, нека да възмъжееш още малко. Прекарай тези години с нея. Но това е неизбежно. А сега сбогом.
     След няколко секунди смисълът на думите му достигна до мен, аз се облях в сълзи и въпреки страха си рязко се обърнах назад.
     Гората го беше погълнала; аз изтичах към пътечката – стори ми се, че видях виолетовия му пояс да се мярка някъде далеч сред дърветата, но това беше всичко. Високия бе изчезнал.
     - Моля ви, господине! – извиках аз колкото сили имах. – Не убивайте мама! Ще направя всичко, каквото искате, само не я убивайте!
     Разбира се, не получих никакъв отговор.
     - Не убивайте и татко! – извиках с малко закъснение и разкаяние, седнах направо на пътя и се разплаках с глас.

* * *
    
     Баща ми почина няколко месеца след тази случка, в началото на идната 1903 година.
     Мама умря през декември 1907, когато вече живеехме в Линц, и аз бях до нея в последните месеци от живота й, когато и за нея беше ясно, че болестта й е безнадеждна.      Както споменах в началото на този разказ, мама сякаш винаги се готвеше да ми сподели нещо важно и винаги спираше насред дума. Най-после и това стана само седмица преди да умре, когато често се отнасяше и прекарваше цели часове в мълчание. Но през онази сутрин разсъдъкът й беше съвсем ясен, болките като че за малко бяха отминали и ние дори започнахме да се спомняме разни смешни случки от моето и на Паула детство.
     - Ади – каза тя накрая и стисна ръката ми. – Онова нещо, което те мъчи - сега го няма, нали? Сега, когато си до мен.
     Никога досега не бяхме говорили за това, но нямаше нужда да я питам какво има предвид.
     - Да, мамо – отвърнах. – Няма го.
     Тя въздъхна и притвори очи. Мълча дълго, дори по едно време обмислях как внимателно да се освободя, за да отида да й приготвя обедните лекарства. Но мама отвори очите си и ме погледна с безкрайна нежност и копнеж.
     - Мъжете в нашия род винаги са били прокълнати. А жените винаги са били... благословени. Може би не всички мъже и не всички жени... при толкова смесена кръв никога не знаеш. Ти усещаш това, нали, Ади? Усещаш кои са благословени.
     - Ти си най-благословената, мамо – отвърнах през сълзи. Често плачех пред нея и тя приемаше това спокойно.
     Мама леко завъртя глава върху възглавницата – не бе имала предвид себе си; тя си отиваше.
     - Едната е Паула, а другата – момиченцето, което сестра ти Ангела скоро ще роди. Не питай откъде знам, че ще е момиче, просто знам.
     - Мамо – промълвих смутено аз, - това дете ще бъде толкова... толкова...
     - Плод на толкова кръвосмешения, стари и нови... това искаше да кажеш, нали?
     Аз кимнах с пламтящо от срам лице. Мама погали ръката ми.
     - О, Ади... нима не разбираш, мило мое момче? Това е съдбата на рода ни. Това е начинът, по който влиза и доброто, и злото в него. Защото, изглежда, едното не може да се прояви, ако го няма другото.
     - Не разбирам, мамо.
     - Нито пък аз. Но е така. Запомни това, защото може би ще успееш да го използваш. Колкото и да нараства злото, винаги има възможност да го измамиш... защото и злото, и доброто са най-уязвими, когато са най-силни. Но ти самият не бива да имаш деца, Ади.
     Вдигнах рамене. На седемнадесет години това изобщо не ми изглеждаше като някаква жертва.
     - Никога, Ади – вдигна немощно пръст мама. – Закълни ми се.
     - Заклевам се в Господа и Светата Дева, мамо – казах аз.
     Мама кимна и леко се усмихна.
     - И още нещо, Ади. Грижи се винаги за Паула и за детето на Ангела, но не ги дръж близо до себе си. Това може... може да ги убие – тя ме погледна с ясните си, изсветлели от страданието очи, толкова подобни на моите, и добави: - Може би си мислиш – както убива и мен. Не, Ади. Аз съм твоята майка, ти си моето момче, моето все още тъй малко момче. Нямаше как да е иначе. Но за тях двете ми обещай. Никога няма да живееш заедно с тях. Ще ги повикаш или ще идеш при тях, при коя да е от двете, само ако видиш, че няма друг начин. Обещай ми и това.
     Аз й обещах. Този път не се заклех. Тя поиска само да обещая.
     И един ден наруших обещанието си.
     Това е най-голямото зло, което извърших в живота си. Сам, без Чудовището.

* * *

     Случилото се по-нататък в живота ми  го има в книги, писани от други хора или с моята ръка от Чудовището, не знам точно, а след това по вестници и кинохроники. Да, аз извърших всичко това, какво друго мога да кажа. Впрочем има един период, няколко години, за които никой нищо не знае, ужасни за мен години, в които постепенно целите на Чудовището се очертаваха все по-ясно, а аз не можех нищо да направя, за да го спра. Поисках да отида на война, за да загина там, но Чудовището одобри това, защото се вписваше в плановете му. Можех да страдам, да бъда раняван, да се оказвам в опасни положения, но никога нямаше да бъда убит. Знам какво бихте ме питали. Не, не мога сам да сложа край на живота си. Още не. Не и докато Чудовището смята, че съм му нужен.
     Малко по малко се оказах заобиколен от хора, които по един или друг начин усещат Чудовището и започват да му служат – едни несъзнателно, увлечени от силата, която то ми дава, а други с радост и нарастващо разбиране. Те – последните – знаят какво иска Чудовището и усещат тази воля като нещо различно, отделно от мен и моята личност.
     Те правят и ще правят всичко възможно, за да не се отклоня от този път. Някой от тях уби Гели, дъщерята на моята полусестра Ангела, когато аз наруших обещанието, дадено пред мама и ставах все по-невнимателен, исках да съм пак и пак край нея, за да не спира това усещане за дивна свобода. Не те, а аз всъщност я убих и дано съм проклет за това.
      Някои от тях се плашат, виждайки докъде стигат целите на Чудовището, и се опитват да се измъкнат. Като Херман, който започна да „заглушава” влиянието му с морфин. Разбира се, не постигна нищо кой знае какво, освен че стана наркоман.
     Аз постъпих малко по-хитро.                   
     Дългите години на размисъл (когато умът ми биваше свободен) ме доведоха до идеята, че Чудовището може би използва същите „канали”, по които идват и халюцинациите на душевно болните, виденията на светците, трансовете на шаманите и тъй нататък. Виждах, че то одобрява увлечението ми по мистиката почти толкова, колкото и заниманията ми по история. Опитвах да медитирам с някои източни техники, но това само правеше така, че Чудовището успяваше да се настани в ума ми за цели седмици без никаква пауза – а тези паузи и без това вече са съвсем редки.
     Тогава си казах, че ми трябва нещо, което, обратно на медитацията, да затваря съзнанието. Но не морфин като Херман. Ако е малко, с него пак усещаш Чудовището, само че ти е все едно, а ако е много, просто заспиваш и след това то пак те обсебва.
     След като се свързах с доктор Морел, започнах да изпробвам най-различни лекарства, понякога внимателно му описвах симптоми, подобни на тези у душевно болните и полека-лека намерих лекарството – всъщност комбинация от лекарства – които за няколко часа могат да ме освободят напълно от Чудовището. Трябва да ви кажа, че то се ориентира сравнително трудно в неща, които са напълно непознати за него, а аз вече съм развил известна способност да се заставям да не мисля за това, което не бих искал то да научи. Тъй или иначе, вече ми се удава да използвам този начин – не винаги, когато поискам, понякога нищо не се получава, но понякога успявам. Това е много силна комбинация, в ужасно високо дози, която разбива необратимо здравето ми. Доктор Морел би се ужасил, ако знаеше какво правя, но пък това е едно от предимствата на моето положение – дори и лекарят ми не може да узнае, ако реша да си набавя и сам използвам медикаментите, които ми е изписвал в десетократно по-малки дози.
     Разбира се, и сега пиша всичко това под действието на лекарствата и вероятно имам още няколко часа свобода, тъй като взех дори още по-голяма доза от обикновено.
     Защото днес искам да извърша нещо, което да изкупи съдбата ми.
     Понякога внезапно идвам на себе си изправен пред тълпите с хилядите им веещи се знамена. Това продължава само секунди, но се случва сравнително често. Не знам защо Чудовището го прави – дали от големия разход на енергия за малко ме „изпуска”, или  проявява някакво извратено чувство за хумор? Или пък... се опитва да ме спечели? Да му се отдам изцяло, както се е отдал Хайнрих и някои от хората около него – хора, които ме плашат почти колкото ме бе уплашил Високия в гората край Леондинг? Не знам, но знам друго и го знам твърдо – това не съм аз. Тълпите, знамената, барабанният ритъм, маршовете и факлите, горящите градове и настъпващите с рев танкове – не аз, а Чудовището стори това. Чудовището, което някога погълна момчето на Клара Пьолцл.
     През последната година, благодарение на лекарствата, имам повече възможности да научавам това, което е извършило досега Чудовището. Както споменах, то се доверява на моите изводи и преценки и понякога ги превръща в действия. С годините то усъвършенства това „заемане” и го прави така, че аз изобщо не разбирам. Но когато съм на себе си и гледам вестниците и сводките от бойните действия, победите, които то печели напук на всички шансове – когато научавам и виждам всичко това, се питам – бих ли заложил на такива действия, макар и само хипотетично? И честно си отговарям, че да – бих видял възможността за победа. Това е моето мислене, моите изводи, но, за Бога, не и моите действия и заповеди! Да, аз съм прокълнат с това си знание и с тази си способност за разбиране на историята – но нали не всеки, който вижда, че може безнаказано да убие човек, непременно и ще го направи, пък дори и да може да извлече полза от това деяние!
     Все едно, синът на Клара ще остане с тези си дела в историята. Сега по-важно за мен е да направя  единственото, което може да провали плановете на Чудовището.
     Вече почти съм успял. Малко по малко, с усилия на волята и с помощта на лекарствата, докарвайки се почти до състояние на истинска лудост – опитайте се постоянно да мислите, че едно нещо е правилно, ако поначало знаете, че не е – някак успях. Може би Бог не ме е изоставил. Разбира се, нищо не би се получило без Паула. Така поне отчасти мога да изкупя и смъртта на Гели - не забравих оня урок и не повторих онази грешка. От Паула се зареждах със сила и след срещите си с нея – толкова кратки, колкото можех да си позволя, за да имам някаква полза от тях – винаги успявах да изиграя Чудовището в това ужасяващо, съдбоносно надлъгване. Внуших му, мога да кажа, че наистина мисля така. Че това би било моето решение, което може да стане негово. 



* * *


     Сега, в този момент, вече всичко зависи от мен. Железните армади са строени и чакат сигнала. Една моя дума – и те ще останат там, където са. Една моя дума – и ще се хвърлят напред, и няма да има сила, която да спре последствията.
     Това ще е първата ми загубена битка.
     И последната битка на Чудовището. Много по-ужасна и кървава от предишните, но няма друг начин да пречупя мощта му.
     Дано Господ ми прости за всичко.


21 юни 1941                                                                Адолф Хитлер
                                                                                      
    

    
    


__________________________________________