четвъртък, 27 ноември 2014 г.

KISS, Жоро, аз и клоунът Пениуайз


"Газ до ламарината, помисли той и пак го обзе дивото желание да се разкиска .
бил! бил, чуваш ли ме?
няма го вече, той е в мъртвешките светлини, пусни ме! ПУСНИ МЕ!
(ричи?)
Невероятно тихо; невероятно далече сред чернотата.
бил! бил! ето ме! дръж се! дръж се за Бога
Той е мъртъв, всички сте мъртви, вече сте прекалено стари, не разбираш ли? а сега ме ПУСНИ!
хей, кучко, за рокендрола няма стари, няма млади"
Стивън Кинг, "То"

За хората от моето и съседните поколения, имам предвид родените примерно между 1960-70 гг., жалоните за един определен тунел на житейския сценарий не бяха особено много. Няколко филма, като "Коса", "Забриски пойнт", "Плешивото куче", още толкова книги, ще спомена само "По пътя" - тя дойде малко към края, когато вече бяхме попрочели по нещо от Гинзбърг, Фърлингети и текстовете на Джим Морисън и Роджър Уотърс - но пък направи много. Някъде заедно с филмите, книгите и слушането на музика по наши и вражески радиостанции идваше и Групата.

В онези далечни, и все още недостатъчно изучени от историята времена впечатването на Група най-често съвпадаше по време със започването на средното училище - закъсняването или подраняването му обикновено значеше, че е станало до голяма степен под чуждо влияние, а това нарушаваше качеството му на личен акт. Ако приемем, че изобщо са възможни случайни неща, то бихме могли да смятаме, че импринтингът на една, а не на друга Група идва след поредица от случайни събития. Аз обаче отдавна съм на друго мнение.

Когато хванах в ръце своя първи винил на KISS - беше "ALIVE ІІ", всъщност два винила с незабравимото лого на Casablanca records в средата (че бива ли най-великата група да няма нещо общо с най-великия филм?) - вече се  бях разминал с възможността за впечатване на няколко групи, които и до днес си обичам. Те бяха (и си остават) много, много добри, но в моя личен тунел на реалността не изглеждаха достатъчно истински, както нарича Стивън Кинг това чувство за наместване на някой елемент на съдбата. 

През тези времена първият въпрос, който си задаваха един на друг новозапозналите се вярващи, беше: "А имаш ли Dressed To Kill?" - кой знае защо, третият студиен албум на Групата беше голяма рядкост; знаехме го как изглежда, знаехме кои са песните, но никой не беше го чувал целия. 

Или всъщност почти никой. Защото бургаските енории на Групата си имаха своя епископ. Както често се случва и при други култове, той обитаваше не светския административен център, а едно градче не много близо и не много далеч от него, на около 20 км в северна посока. 

Нямаше вярващ, който поне да не е чувал името му - Жоро - а тези, които го познаваха лично, с право споделяха по нещо от славата му. Без да съм го виждал, той бе станал за мен такъв авторитет, че така и не се почувствах готов да отида на поклонение при него чак докато влязох в казармата. Да си призная, имах сериозни опасения, че може да изкара някоя снимка на Групата и да ме пита: я кажи сега от коя година са тия костюми, че да видим дали заслужаваш да се наричаш KISS фен*. Които опасения, разбира се, се оказаха пълна глупост, тъй като той, като всички напреднали посветени, е възможно най-непредубеденият човек, когото бихте срещнали. 

Тъй или иначе, с него се видях за пръв път съвсем случ... какво щях да кажа. Разбира се, че не беше случайно, просто на пръв поглед приличаше на среща, от която няма как да последва нещо важно. Беше през някаква кратка отпуска в началото на '85-та, последната ми година в казармата, и ни запозна един от викариите на Вярата, който, след като извърши това, започна да избледнява, престана да заема някакво по-осезателно място в моя тунел на реалността, стана по-малко истински - ролята му в моя личен житейски сценарий бе изпълнена. 

Когато през есента отидох да уча във Варна, съдбата бе тъй добра да ми даде около месец - в който да успея да възстановя малко позабравените навици за умствена работа, да си намеря по-подходяща квартира и да се запозная с момиче - преди да ме сблъска на улицата с Жоро. Както и двамата усетихме след първите двадесетина минути разговор, онази първа среща е била не за друго, а за да се разпознаем, когато се срещнем във Варна (съдбата гледа да пести енергия); когато се видяхме за пръв път, аз изобщо нямах представа, че и той ще учи там - и не би могло, тъй като и той самият не знаеше.

По не много изискания, но справедлив израз на Чарлс Буковски, мухата срещна конския задник. Ако на карта се свържеха с линии точките, в които се намираха институтите и квартирите ни, се получаваше идеалното очертание на нож от гилотина, и той час по-скоро трябваше да се стовари някъде - пък дори евентуално и върху нашите глави. Тези линии всъщност не ограждаха голяма площ, тъй като съдбата се беше погрижила да живеем на пет минути спокоен ход един от друг.

Проблемът беше не толкова какво да правим заедно, а по-скоро как да успеем да свършим всичко, или поне най-важното... но тук ще разкажа само това, което има връзка конкретно с Групата.

Тогава, през есента на 1985, откъм СССР вече бяха започнали да духат едни ветрове**, които силно объркваха чувството за ориентация на иначе отлично приспособими хора. Машината за промиване на мозъци, която дотогава гледаше на т.н. младежи като на хора, които се различават от останалите граждани предимно по това, че все още не са им окапали косите и зъбите, малко по малко започна да развива някакво по-различно отношение към тях. Заговори се за "неформални групи" - на тогавашния идеологически жаргон да си неформален можеше да означава, че имаш някакви интереси извън физиологичните потребности и си склонен да общуваш с хора, които имат подобни интереси, - заговори се как, видите ли, с младежта трябва да се говори приятелски и "разчупено" и да се търсят "по-нестандартни пътища за решения на  задачите" (но без самият резултат да се променя). Даде се място за изява на хора, които да могат да общуват по-демократично с младите, т.е. не само да им казват, че дадено нещо е неподходящо за тях (в превод на човешки език - забранено или липсващо), ама и да могат да обяснят защо.  

Понеже и двамата с Жоро, като фенове на Групата, вече от доста години се бяхме наслушали на какви ли не простотии - KISS бяха най-забраняваната западна група през соца - отначало дори ни беше забавно. Тогава във Варна излизаше един седмичен вестник "Полет", нещо като местен официоз на ДКМС***, и изведнаж във всеки негов брой започнаха да пишат за хард и хеви рок, всъщност пишеше основно един и същ човек. Но пишеше така, че...

Ако беше само тотално отричане, горе-долу нямаше да му обърнем внимание. Ако пък беше тотално отричане, аргументирано както трябва - честна дума, дори бихме го уважавали като достоен враг. Ако човекът беше ограничен и глупав, нямаше да му търсим карез. Но случаят просто не беше такъв. Имахме насреща си възможно най-опасния тип, способен да пръска предварително забърканата отрова на лъжата - умен, интелигентен, способен да си служи или имитира ерудиция от какъвто е нужно вид, и в същото време абсолютно лишен от принципи. Тези писания бяха прицелени в незнаещите и колебаещите се, истинските адепти на която и да е Вяра не биха могли да се повлияят от тях. Но всеки, който не беше толкова вътре в нещата, оставаше с впечатление, че ето на, тук се говори свободно и честно, и не се опитват да ти отнемат някаква свобода - примерно да слушаш каквато музика искаш - а просто ти доказват, че тази музика не си заслужава. Това беше някаква нова, все още непозната ни форма на лицемерие, и това лицемерие си заслужаваше да бъде наказано.

Разбира се, лесно е да се каже. Впрочем имахме и някои твърде брутални варианти, които обсъждахме не съвсем на шега. Отговорът изплува през една тъмна (все още имаше режим на тока) и Едгарова нощ заедно с първата декемврийска мъгла: "Ah, distinctly I remeber it was in the bleak December..."

Варна е град не без традиции в литературните и публицистични мистификации (макар тогава да не знаехме това), и вероятно  паметта за тях, полепнала по старите влажни камъни, можеше да се възприеме чрез някакъв вид осмоза в определени мистични часове.

Накратко, ето какво направихме.

Взехме възможно най-невинния албум на KISS, "The Elder", на корицата на който липсват дори снимките им, и който е, както се казваше тогава, концептуален и почти симфоничен, а текстовете са в стил възможно най-човеколюбиво фентъзи, и направихме от него едно несъществуващо чудовище. Измислихме писмо от името на "група възмутени ученици", цитирахме името на албума, годината на издаване и т.н., а оттам нататък съчинихме едни толкова страшни страхотии за това какво има на обложката: та знамена със свастика, та железни кръстове, та цитати на Ницше, Хитлер и Гьобелс, та вдигнати за нацистки поздрав ръце... Карикатурите на пияни от кока-кола американски войници са били просто дружески шарж в сравнение с това. С една дума, получи се нещо, което не би могло да съществува. Та дори и в Третия Райх. Истински дебел тролинг, както биха го нарекли сега. Една колежка от моя курс, която сега е виден психиатър и съавтор на двете ми най-хубави произведения, преписа всичко това с все още ученическия си почерк и... го изпратихме в редакцията. И дори тогава една част от нас не очакваше ония да се хванат толкова евтино. Уви.

Писмото се мъдреше, цялото, още в по-следващия брой. Под него бе изписана огромна статия от нашия приятел, даваща пространен отговор на това защо една американска група се нуждае от маската на нацизма. Да. В продължение на около 10 години KISS бяха може би най-известната и любима, най-забавната и заредена с енергия щатска рокгрупа, и през всичките тези години тук ти казваха - да, ама са нацисти. Газови камери, клади от книги, Освиенцим, Бабий Яр. И ти слушаш KISS? Тези? Що за човек си ти изобщо? Сега това изглежда някак незначително и даже смешно. Някаква музика. Имаше лагери, затвори, застрелваха хора на границата... От една страна да, така е. А от друга - щом само заради някаква музика са способни да те изкарат нацист, щом могат да измислят такава идиотска клевета, какво да говорим за останалото, за по-големите неща? Пред какво биха се спрели изобщо? 

Статията почваше с думите "Верни очи имате, приятели" (и още си почва така, не сме изгубили, не). А Берлинската стена щеше да падне само след четири години, и оня щеше да стане - иска ли питане - един от глашатаите на демокрацията..

Вестникът струваше жълти стотинки (и в прекия смисъл), и ние закупихме доста броеве. Носихме и пращахме навсякъде. Само Марио-Мамута, който тогава беше войник в Пловдив, изпрати поне 14 различни писма персонално до този тип. С Жоро направихме един куп колажи, които лепяхме по вратата на редакцията на "Полет" нощем: "полет над кукувиче гнездо", каламбурът цопна от само себе си. Призовавахме ги да ни кажат знаят ли да има евреи-фашисти (нищо не ни отговориха, явно не бяха чували за Езра Паунд). Показахме и вестника, и плочата на всеки, когото познаваме, та да се знае, че пак лъжат. И какво ли още не, редувахме издевателски с уж доброжелателни послания, писани от различни имена, разбира се. Но все пак нямахме запас от различни почерци и пишещи машини, тъй че ония са се сетили, че тролингът идва от една и съща посока. Не знам дали някой ни е търсил, но никой не ни хвана. Ония статии не спряха, поне не веднага, но покровителственото самодоволство в тях забележимо спадна. 

Но това не беше най-важното. Най-важното беше, че вече твърдо знаехме за себе си, а се постарахме и те да узнаят, че ние знаем: те не заслужаваха никакво доверие. Винаги щяха да лъжат. Просто престанахме да се занимаваме с тях, да се опитваме да ги разберем, да постигнем някакво разбирателство. Каквито и промени да настъпеха, подобни хора никога нямаше да заслужават доверие. Бяхме достатъчно млади, когато направихме този свой малък експеримент, така че занапред имахме достатъчно време и възможности да отнесем резултатите му върху отношението си към света - тепърва тия типове имаше да стават борци за демокрация, евроатлантици, анализатори, социолози, собственици на медии и т.н

След някоя и друга година Жоро си тръгна от Варна, а аз останах за доста по-дълго. Понякога пак безчинствах - през есента на 1989, когато мъглите почнаха още септември, минах, както стотици пъти до тогава, край хотел "Орбита"****, и видях, както и стотици пъти преди това, плочата на завета към поколенията, вграден в стената му... По-възрастните ще се сетят за тия "завети", имаше ги поне по 3-4 из всеки по-голям град - слагаха ги обикновено в деня на някой тоталитарен юбилей, и замисълът беше на някой следващ юбилей, много години по-късно, тогавашните комсомолци да прочетат какво са им завещали някогашните. Този "завет" специално, в стената на "Орбита", беше положен на 9-ти септември 1969, за двадесет и петата годишнина на въпросната дата, и трябваше да се отвори на 9-ти септември 1994, за петдесетата годишнина. По това време из главата ми се въртеше идея за разказ, чието действие да се развива през лятото и есента на 1969, и бях започнал да събирам елементите на историческия му декор, така че датата от плочата изведнаж ми "проговори"; видях я не сама по себе си, а наред с другите събития от онова лято: 20 дни след Уудсток, по-малко от два месеца след като всички телевизии по света са предавали първите крачки на човек по Луната, а нашата - първата серия от "На всеки км". Затова и през 1994 заветът вече отдаван липсваше...*****

...През зимата на 1994 обаче ние с Жоро почти напълнихме концертната зала на "Орбита" заради друг юбилей, отпразнувахме двадесетата годишнина от първия албум на Групата; той доведе Янчо от "Артерия" (днешните The Pomorians) , който пък си донесе китарата и изпя онова "как ли да  намеря в лабиринта от слова/вярната посока към скритите неща", но тогава варненската публика  някак още нe можеше да го възприеме, та доколкото си спомням, един шкаф в гримьорната малко пострада... Жоро пък от преизобилие на чувства така ми влезе върху баса, че входът на кабела се прецака и аз доизкарах концерта като хедбенгър...

Годините си минаваха, къде по-добре, къде по-зле, а през '98 мъртвешките светлини започнаха да се приближават все повече към мен, и тогава - бааам! - дойде оня Psycho Circus с първия състав, със стария грим и с клоуна Пениуайз на корицата. Интересното е, че тогава аз вече бях чел "То"... но Групата искаше да ми каже, че идва времето, когато ще трябва и да я ПРОЧЕТА... че мъртвешките светлини скоро ще дойдат много, много близо.

Видях ги, и някак успях да се върна обратно... вече знаех, че има неща, за които няма как да си напълно готов, и има пътувания, за които не можеш да вземеш друг багаж, освен това, което е винаги с теб.

Имаше и загуби, разбира се.

Марио, който някога пръв ми записа Всичко-На-KISS върху едни стари, жълти касети BASF, остана при своите си мъртвешки светлини и вече е видял какво има отвъд тях - Мара, мислех си и за теб на концерта в София, приятелю... няма да забравя как плака със сълзи, когато гледахме за пръв път онова видео от Рио...

С Жоро се виждаме не особено често, макар пак да сме само на двадесетина километра един от друг. Може би съдбата е свършила, каквото е имала да върши с нас, без да разберем какво точно е то. Може би вече, събрани заедно, да не сме толкова истински, както преди. Няма как да знаем, можем само да чакаме да стане, каквото има да става.

Все пак, винаги ще има време да й кажем:
хей кучко, за рокендрола няма млади, няма стари







Зловещият нацистки The Elder, свастики not detected:




И един клип от него, който успяхме да видим чак след мнооого, много време:



________________________________________________________________

* Между другото, бях чувал легенда, че Жоро можел, като се вгледа внимателно в снимка от концерт, да разбере кои акорди държат в момента и оттам да познае коя песен свирят. Оказа се, както разбрах по-късно, че не той, а един друг епичен персонаж, Ернест Херолд, по-известен навремето като Мишо Поляка, демонстрирал този номер. Какви ли не легенди се носеха! А причината беше една - информация за музиката, която обичахме, просто нямаше или идваше от втора и трета ръка, и ние си я доизмисляхме.
** Всъщност вървеше един исторически процес, известен с руското си име "перестройка" - последен опит за реформация на социализма с известно отваряне към света, отказ от политиката на агресивна враждебност със Запада, някои икономически реформи и разхлабване на идеологическата цензура. Характерно беше, че в продължение на няколко години в самия СССР имаше повече свобода на изразяване, отколкото тук в България. Тукашният тоталитарен режим се беше окопал здраво и разчиташе, че ще преживее несигурните времена единствено с някои козметични промени. Беше общо взето време на неизвестност и прохождащата свобода бързо можеше да бъде заменена с още по-твърда диктатура. В тези условия опортюнизмът на интелигенцията често трудно налучкваше "правилното" поведение.
*** ДКМС - Димитровски комунистически младежки съюз, тоталитарна организация, в която членуваха поголовно всички младежи над 13-14 г. и чиято функция основно беше да ги държи под контрол.
**** "Орбита" представляваше хотел и младежки дом в един корпус, място на много събития през онези времена.
***** Вътре имаше и списъци на присъствалия на тържеството партиен и комсомолски елит и понякога се питам - помнят ли този епизод от живота си? Не се ли чудят къде се е дянал заветът? Или просто отдавна са го забравили, както и горещата си привързаност към тогавашната идеология, която днес не им върши работа и е свалена като стара безполезна дреха? Излишно е да казвам, че много от онези  тогавашни комсомолски ръководители днес са известни и познати видни личности от новата действителност.